Динко смяташе, че след майката единственото драгоценно нещо, което човек може да притежава в този свят, са приятелите. Истинските, верните, разнолики и понякога греховни, но винаги твои приятели. Затова беше безкрайно благодарен на съдбата, че го е благословила с такива хора. Човек среща Приятеля на най-различни места - в махалата, в училище, в сладкарницата, а по-късно в кръчмата и кафенето. Но защо Динко беше срещнал точно Савата, Димача, Русито и Сашо, а не някои други, той не знаеше. Не съществуваха думи, които да обяснят това чудо, което те заедно споделяха и което винаги го връщаше в детските му години и го караше да усеща топлината на отдавна отминалите летни дни. Да, по правило бургазлии нямат зимни, пролетни или есенни детски спомени – винаги летни.  Дали защото човешката памет е избирателна, или защото лятото в Бургас сякаш е безкрайно... не знам. Глъчката на преминаваща група хлапета извади Динко от унеса му. Той отпи последната глътка кафе и се отправи на редовната си разходка по старите маршрути от детството.

 Това винаги бе по-скоро разходка във времето, отколкото в пространството, защото повече обичаше да гледа града през спомените си на 10-годишен, отколкото през очите на 70. Крачка след крачка, къща след къща, от една улица в друга, годините бързо превъртат назад и ето, че вече е средата на лятото на 1939 г., а той стои 13 годишен пред двата „входа” на Бургас – гарата и пристанището. Аромат на печена риба се носи из въздуха, чува се тропот на коне, дрънкане на каруци и грохотът на парните корабни биги. Грубата каруцарска, хамалска и рибарска реч е само част от замайващо разноликия и неповторим живот, който кипи тук. Тази атмосфера действаше като магнит за цялата му тайфа и при всяка възможност те се събираха на пристанището, за да гледат големите кораби и да разпознават чуждестранните им флагове, да мечтаят за далечни плавания и други страни или да поупражнят научените от моряците нови думи на английски, немски или гръцки език. Когато пък им омръзнеше да правят тези неща, просто се мятаха на „Анхиало експрес”. Това, разбира се, не беше експрес, дори напротив – толкова беше бавен, че можеше да слизаш и да се качваш на него в движение, ама точно това му беше най-хубавото.  

 Динко винаги си спомняше с умиление за теснолинейката с малкото старо локомотивче („чайника”). Тя тръгваше от гарата и първата гледка, която се разкриваше пред пътниците, бе към вълнолома – любимо място за семейна разходка. Широката пътека на каменната стена отвън разбиваше на пяна неудържимо устремените морски вълни, а от другата страна, вътре в пристанището, морето бе тихо и спокойно, сякаш заспало. Ако стигнеш до фара в края на вълноломната стена и погледнеш към града, ще видиш прилепените към кея  кораби, Рибната борса и гемиите пред нея, Хладилника, кулата на гаровия часовник, кулата на пожарната команда, къщите на „Ешек булевард” (сега „Иван Вазов“) и червените им покриви. А обърнеш ли поглед надясно, пред теб се разстила незалесеният склон на Булеварда (Морската градина) и Морското казино,  което се белее в далечината.  

 После влакчето подминаваше  тенискорта, завиваше на мястото на сегашния хотел „Приморец” и поемаше по алеята на Централния плаж, пъплеше покрай Апашката дупка и все така бавно подминаваше Моста. И сега пред очите на Динко ясно  изплува циментовата площадка с железните перила. Вдясно сградата на Морските бани с луксозните съблекални, а вляво малко спретнато барче. Няколко загорели момчета скачат „лястовица” от Моста, а насъбралата се тълпа от девойки възторжено ръкопляска. Във водата двамата лодкари Фатигото и Майката подканят младежите за кратка разходка с лодка. Най-отпред, седнали пред бара, са се наредили видните “гларуси” Пандира, Рингата, Шерифа, Курназа и Румънеца -  спасители на плажа. За тях работният ден вече е свършил и точно подхващат или пък вече продължават запой, който сигурно ще продължи и през нощта. Така е лятото на морето. Маршрутът на „Анхиало експрес“ продължаваше покрай Женския, а после и покрай Офицерския плаж, старите казарми, за да достигне първа- та си цел – Солниците. Оттам към мина „Ходжа мар” (”Черно море”), та чак до крайната си спирка Анхиало (Поморие).  Тайфата на Динко никога не стигаше обаче дотам, защото „експресът“ се връщаше едва на следващия ден в Бургас. Родителите им разрешаваха само до Моста, ама кой ти слуша - те тайно слизаха на Солниците и после пешачката наобратно.

 Следобедната разходка на  Динко го доведе до входа на Централния плаж. Двама младежи с хавлии на рамо се качваха по стълбите и оживено обсъждаха стратегията на Пената за предстоящия мач „България – Германия“. След победата над Мексико всички само за това говореха. „А, тъкмо! Станало е време!“ – помисли си Динко и с бърза крачка се отправи към махалата. Там вече го чакаха приятелите му.