Някъде в средата на миналия век от сърцето на Европа в България пристигнал чудно хубав кораб. Един от първите траулери, плавали из родните води. След стотици морски мили, тонове цаца и калкан, ветеранът „Чайка” се отправил на последното си пътуване към брега. Закотвен, изтегнал изсъхналите си дъски на парещото слънце, корабът сякаш загивал.

 В една лятна сутрин обаче откъм града се чула детска глъч. На огромни тумби пристигали децата по безлюдния път за Солниците. Въоръжени с валяци, бои и шкурки, предвождани от ентусиазирани дружинни ръководители, те щурмували огромното туловище на брега. За нула време преобразили всичко, корабът грейнал в цветовете на дъгата. Бързо бил избран и капитан – Стефчо Русев, който имал за екипаж всички вдъхновени хлапета от Морската школа. И там, за разлика от художниците, шушукали гордите млади мореплаватели, се учели “сериозни” неща – как се връзват морски възли, капитанското изкуство и работата на боцмана и механика. Имали си и малък катер, който поддържали заедно със своите учители и на него практикували наученото. В този чуден кораб на бургаския бряг и Красимир Зинин работател със своите ученици.

 Децата в града само чакали да свършат училище и яхвали колелетата си през Морската градина. Още на асфалта скачали и хуквали към ателиетата. Всеки се захващал за нещо – кой ще довърши започнат макет на кораб, кой ще украси стената с новите си бои или ще измайстори играчка от глина. В кораба на въображението и най-смелите идеи изглеждали възможни.

 Навика на хлапетата в началото на 80-те наследили и техните по-малки братя и сестри, които вече намирали изоставения „Чайка”. И въпреки че ги нямало шарените ателиета, това останало любимо място за игра. Мореплаването било заместено от футбол, а след това – от други игри. Духът на въображението и свободата обаче и сега изниква като мираж, когато поседнеш на самотния бряг, вперил очи в морето. 

текст: Гергана Костова

сп. "Виж! Бургас", бр. 23