През годините в българския театър могат да бъдат отличени много имена на режисьори, оставили следи с иновациите и авторския си подход. Но има и такива, които оставят печат отвъд професионалните си призове и постижения. Такова е името на Юлия Огнянова, която през 1953 година се завръща от Москва, където е завършила ГИТИС и задава непознати до този момент посоки. Трудно ми е да сложа каквато и да е титла или призвание пред името й, тъй като духът, който носи в и около себе си, трудно може да бъде пришит или закичен с каквото и да е.

 Освен към човека, Юлия Огнянова изпитва силна привързаност и към градове и места, на които е имала възможност да работи. Един от тези градове е Бургас. През 1957г. тя постъпва на работа в ДТ „Адриана Будевска” като драматург, но много скоро е провокирана от колегата й Леон Даниел, който често попадал под критическите й бележки, да се пробва като режисьор. Второто й представление „Майка кураж” е първата постановка по пиесата на Бертолт Брехт, поставена в България. Успехът е голям и привлича публика както от цялата страна, така и от Германия. По това време Брехтовият театър и естетиката на сценичното отчуждение до голяма степен не са познати у нас и не се прилагат. До името на Юлия Огнянова на афиша има още три имена - Вили Цанков, Леон Даниел и Методи Андонов. Всички представления на театъра се подписват и от четиримата, с което те поемат дружно евентуалната критическа угроза от съвсем не художествената естетика на соцреализма. Четиримата се озовават в Бургас съвсем преднамерено, взимайки предвид по-слабата цензура извън столичните театри. Съвместната им работа в театъра се отразява на цялата общественост в града, харата започват да се вълнуват от проблемите, заложени в постановкит. Ако за Юлия Огнянова и Вили Цанков този период е бил като тригодишен меден месец, то за хората от Бургас е бил нестихващ театрален празник, който трудно ще се забрави. След всяко представление те провеждали обсъждания и дебати с публиката, в които всеки е имал свободата да изкаже вижданията и очакванията си. Във всеки нов проект е търсена автентичността на формата, заложена в поетиката на текста. Юлия е един от малкото режисьори през този период, които правят представления по литературни текстове, статии, музика, поезия.  До днес подходът й към театъра не е описан в книга, методологията все още не е синтезирана и издадена, но усещането за нейния метод постоянно се долавя от много сцени, в много представления. Различието, което е провокирала в учениците си, е причината за добрия театър в България от последните двадесет години. Александър Морфов, Стефан Москов, Велемир Велев, Васил Василев - Зуека и много други актьори и режисьори са развили своята автентичност и усещане за авторски подход благодарение на нея. Тя успява да им придаде афинитета си към клоунското и към клоунадата, към гротеската и към личната експресия на актьора, отнесена към персонажа му.

 Макар и да е продължила само три години, театралната приказка на Юлия Огнянова в Бургас ще остане едно от най-запомнящите се културни явления за града.

текст: Борис Зафиров

снимкa: Държавен архив

отляво надясно: Вили Цанков, Леон Даниел, Юлия Огнянова, Методи Андонов и Асен Митев

Бургас, 1957 г.

сп. "Виж! Бургас", бр. 29