Елена Везенкова-Воденичарова, или на галено Ляля, е родена в Петербург през 1913 г. Ранното си детство прекарва в Русия, откъдето са корените ѝ. Родът ѝ е героичен и знатен. Дядо ѝ, д–р Константин Везенков, е участвал в битките при Руско-турската освободителна война през 1878 г. Там пада в сражение за България и оставя фамилията си като ново име на селото, станало място на кончината му. Днес паметникът му се издига гордо в с. Везенково. Неговото име е овековечено и на Докторския паметник в София. Чичото на Елена също е доброволец на фронта. Владимир Везенков е полковник първо през Сръбско-българската, след това в Балканската война и Октомврийската революция. Окончателно се премества в България след военния си дълг.

Баща на Елена Везенкова е Александър Везенков. Той завършва юридически факултет и театралната школа на МХАТ (Московском художественном академическом театре). Бил е актьор в същия театър, а по-ъсно и в Александрийския театър в Петербург. По-късно неговата страст към сценичната игра наследява и дъщеря му. Той е даровит изпълнител на Шекспирови драми. Работил е и като журналист в „Московские ведомости”. Майката на Елена – Доротея Щаммер, от латвийски произход, е била писателка. Известна е със своите разкази и новели. След ранната й смърт Елена Везенкова – още дете, заминава с баща си за България. Тук животът на малкото момиче се преобръща напълно. „Папа”, както нарича баща си крехката Ляля, се разболява от испански грип и по-късно умира. Тя остава кръгъл сирак и известно време живее в пансион. Няма информация колко време е прекарала там. Знае се само, че това са най–мъчните дни, оставили трайни следи в съзнанието и живота на Елена Везенкова. След това е осиновена от семейство Катранушкови – Йордан от Прилеп, търговец и Спаса от Крушево, Македония, домакиня. От Елена Везенкова, вече наричана Ленка, се е изисквало да забрави първите години от живота си. Всички връзки с руския й произход, са били изкоренявани от новите настойници на момичето. Старите „мама и папа”, са заменени с новите обръщения „мама и татко”. Новият ѝ баща притежавал най-голямото кафене в тогавашна София. Руското момиче трудно свиква с българските нрави, като уплашено и потайно дете, което току що са приобщили към напълно нов свят.

Елена Везенкова завършва Френския колеж, след което тайно се записва в драматичната школа. Новото ѝ семейство е категорично против всякаква художествена и театрална дейност, може би в опит да заличат всички връзки с потеклото й, но тя е завладяна от изкуството – записва се в школите на Масалитинов (руски артист и режисьор) и стария известен актьор Иван Попов. Везенкова разказва в своя дневник, че при тях е натрупала практика. Участвала е в постановката на „Хъшове” на Иван Вазов, в ролята на Евгени. По–късно постъпва в театъра на П. К. Стойчев като стажант без заплащане, но участията ѝ са малобройни и незначителни. Руският ген никога не бяга далеч от същността на Везенкова. Елегантността, маниерите, финесът на младата дама от виден род си проличават във всичките й образи – като дете, жена и актриса. След няколко години Йордан Катранушков умира от абцес на белите дробове. Майка й – Спаса променя отношението към осиновената си дъщеря, започва да бъде крайно критична и деспотична във възпитанието и държанието си. Три години след смъртта на осиновителя й, Спаса Катранушкова решава да се омъжи повторно. Не след дълго Елена Везенкова се превръща в излишна пречка в дома си. Настройвана от доведения си баща, тя е прокудена да търси сама своя подслон и прехрана. Това й нанася пореден тежък удар. Сама и объркана, тя решава да замине. След кратко пътуване с театрална трупа, Елена Везенкова получава неочаквано предложение за брак от директора на трупата Драгомир Капанов. Бездомна и сама, тя не обмисля дълго решението си и лишена от избор става негова съпруга. Съвместният им живот не трае дълго и на 20 години Елена Везенкова е вече разведена жена.

Същевременно кариерата ѝ на актриса започва да навлиза в своя разцвет. В средите си тя вече е познато име. Получава предложение от Народния театър, което отхвърля и по-късно определя като „професионална грешка”. Вместо това тя започва да работи в Бургаския общински театър . Първите впечатления на актрисата от морския град са красиви – „от него лъхаше някакъв аристократизъм, пленителна изтънченост”. Работата в театъра обаче влиза в контраст с гостоприемния дух на Бургас. Елена попада сред интриги и неколегиални отношения в местната актьорска гилдия. Макар и разочарована от колектива в театъра, в лично отношение Бургас остава скъп за нея - първият човек, с когото се запознава актрисата тук, е и нейният бъдещ съпруг Димитър Воденичаров. Тя го описва като „висок, хубав, млад мъж, който веднага ми направи силно впечатление”. Идващ от известна бургаска фамилия, Димитър дава спокойствието, сигурността и любовта, от които тя се нуждае. Отношенията им не се приемат добре от роднини и познати. Руската актриса е с нестабилно поприще, чужд произход и неуспешен брак в миналото. Злословията по неин адрес не са малко. В очите на всички тя е златотърсачка, възползваща се от доброто положение на мъжа си в обществото. Въпреки негативните настройки на хората, тя остава с непоколобимото чувство и увереност за взаимната любов, която събира нея и съпруга й. Тя най-после има свой дом – уютен, дълго чакан и желан. Къщата на ъгъла на ул. „Александровска” и „Св. Св. Кирил и Методий” веднага покорява сърцето на Везенкова и я прави щастлива негова стопанка – вече с фамилията Воденичарова. Не след дълго младата актриса получава и ролята на живота си – да бъде грижовна и любяща майка. В своя дневник тя споделя, че раждането на децата ѝ са най – щастливите ѝ мигове. Тогава се сближава отново и с втората си майка. Макар и накърнена от пренебрежителното ѝ отношение в миналото, Елена продължава да я обгръща с признателност и уважение.

Йови е първото дете на Елена и Димитър Воденичарови. Той се ражда в тежко време – през 1941 г., когато Хитлер е в апогея на агресията си. Втората световна война навлиза в България и бележи появата и на другите две деца – Ева през 1943 г. и Александър през 1945 г. С радост, но и с безумен страх започват първите години на отглеждането им. След края на един ужас идва и друг – смяната на режима в страната още повече нагнетява положението на семейството. Името Воденичаров вече е признак за ретроградни политически убеждения, неизгодни за новата власт. Над Димитър – като наследник на изявения русофил и депутат Йови Воденичаров, започва да тегне като прокоба доскорошната авторитетна фамилия. Натискът се отразява и върху децата, което силно измъчва руската актриса. В стремежа си да се избави от душевната и финансова криза, тя решава да се върне на работа, но това не се оказва никак лесно. Качествата ѝ на театралната сцена са силно пренебрегвани заради името, което носи. Навсякъде е заклеймявана като жена на „реакционер”. След усилени опити да си върне макар и бегла обществена тежест, се включва в дейността на читалище „Пробуда” в Бургас. Става художествен ръководител на самодейни актьори, по-късно образува и театрален кръжок към училището на децата й. Активната й работа прави любителите на театралното изкуство първенци в града и окръга. Творческото задоволство е голямо за сметка на скромното символично възнаграждение. Усърдната дейност на Елена Везенкова ѝ печели, разбира се, много зложелатели, които бързат да сложат край на професионалния й подем. Елена Везенкова-Воденичарова умира през 1997 г.

През целия си жизнен път Елена Везенкова минава през много перипетии. Несломимият дух на предците ѝ обаче я правят силна жена, създала име на актриса в Бургас. Родът Везенкови е неизбледняващ пример за безпрекословната руска помощ и любов към България. След себе си те оставят потомци, които да помнят – да помнят и да следват делото, което им е завещано.

източник: в. "Бургас днес и утре"